Дестинация Отслабване

Така се случи, че в началото на миналата зима отказах цигарите. Всъщност те се отказаха от мен – започна да ми звъни уж умряла от години астма, но аз упорито не й вдигах телефона. Но моите любими цигари го сториха, влязоха в диалог с нея и започнаха да ми горчат, да стават все по-безвкусни, дори леко противни... И аз спрях да ги купувам, а те престанаха да ме вълнуват...

Развод като на длан – без усложнения, кашляне и драми.

Но не би. Появиха се двете филии хляб, които редовно пропусках до този момент. После към обедната супа се прибави и уж случайната гозба, после още една филийка бял хляб, накрая цяла питка. Естествено, след три-четири месеца редовна работа с ченето и упорити тренировки по бързо преглъщане заприличах на сумо борец – и по килограми, и по тежкоатлетичен апетит.

С една дума – полетях към зоната на моя интимен инфаркт и към очакващия ме с нетърпение дълготраен инсулт. /Писателят Живко Желев, най-добрият ми приятел, с лекота ме изпревари – успя да издържи на няколко микроинсулта и на една тройна макро серия. В момента трудно говори и се опитва да пише, за разлика от гениалния Константин Павлов, който, Бог да го помилва, не продума до сетния си дъх.../ Кръвното ми започна да скача висок скок, отнякъде се появи в повече и кръвна захар, макар че на сладко не налитам, а само на кисело и солено... Ако поемам захар, тя е само в течно състояние, разредена в 40-45 градусов дестилиран спирт... Но и това не ме вразуми, въпреки влошения ми външен и вътрешен вид.

Изтрезняването дойде от другаде. Дъщеря ми реши да се омъжи за своя дългогодишен приятел и ми заяви: „Гледай да не ми дойдеш на сватбата като едва дишащо буре – родителите на мъжа ми са по-възрастни от теб, но са слаби и фини като макарони...”

Тогава жена ми взе инициативата в свои ръце и поехме към Центъра за рестартиране на замърсено самосъзнание, както аз наричам дебелариума „Мефисто“, понеже неговата ефективност й беше позната още от самото му създаване. Така безсмислено дългата десетдневка от празници между Първи май и Гергьовден се превърна в истинско духовно и физическо откровение, внезапна спирачка за моята безволева битова, но силно самоубийствена  инерция. С една дума, двамата се озовахме в рая около село Рибарица, намиращо се на пътя между Тетевен и Троян, за да се заселим върху територията на вила „Виктория“...

Признавам веднага – тръгнах с доста, ама с доста коктейлни чувства – непознатото не само плаши, но понякога и отблъсква. А и не обичам груповите програми, посещения, амбиции. Аман от тези /цял живот!/ занимални и градини, школи и училища, запалянковски тъпи зверилници, доброволни бригади, казарми и запаси, университетски курсове и потоци... Аман от учители, уроци, лекции, учения и поучения. Аман от механично събрани колективни избиратели и събирателни, с общ сбор нула задружност...

Но сборната чета от дебеланковци, която ме посрещна, не бе нито противна, нито пък чак толкова многобройна – около 15 души. Всички бяхме различни по възраст, калибър и тонаж, мъжете се брояхме на пръсти, а повечето дами вече бяха идвали тук и сега продължаваха успешно борбата си с излишното месо по себе си...

Още първата вечер чухме какво се иска от нас и какво трябва да очакваме, ако сме съвестни опълченци срещу поробителните ни навици – никакво допълнително плюскане, ако искаме специално съобразената с лакомията ни програма да има ефект, менюто било съставено според последните, но вече проверени в практиката постижения на диетологията, храненето е четири пъти и е разпределено спрямо натоварването ни през деня, изградено е на научни принципи, които са сложни, затова не всеки може да разбере биохимическите им детайли. Но за десетина дни теглото ни трябвало да падне до 10% от първоначалното огъване на кантара. Още в началото ни предупредиха, че апогеят на кризата идва през втория или третия ден. И тя, кризата, дойде – силна мускулна треска, въпреки изпитите аспирини и чаши със сода бикарбонат. Плюс непрекъснатото желание да дъвчеш нещо. И хамлетовският въпрос: дали да не запаля една бърза цигара, която да заглуши писъците в стомаха ми... но да караме  подред...

Режимът се оказа прост като постна супа – ставане в 7 часа, в 8 закуска – билков чай, събран от местни девствено чисти планински ливади, плюс две пълнозърнести сухарчета. Или овесена питка с канела, пекана на специален тиган.

Точно в 9 ч. се тръгва на поход, който постепенно, с всеки ден, се увеличава като километраж. Но атавистичното се пробужда и много скоро броденето из вековните букови гори и около кристално огледалните реки и рекички в Тетевенския балкан се превръща в кислороден наркотик, в жизнена потребност, в антиградски потрес...

Групата задължително се предвожда от опитен водач, планинар или подготвен за първа помощ инструктор, който следи за всичко – да се спазва зададения маршрут, дружината да не се разпръсква, по-трудно подвижните да не се чувстват изоставени, да преодолеят забавянето си, без да бъдат угнетени или засрамени. Водачите препоръчват да си наточим в шишетата от бликащата тук изворната вода, която се лее в изобилие по тези места, съветват ни с кои билки какви болежки да лекуваме, задължително проверяват набраните горски гъби, за да няма между тях отровни...

Едно малко лирическо отклонение: ако случите и попаднете на склон с диви ягоди или на цели семейства от червени или черни боровинки, можете леко да нарушите диетата и успешно да заглушите гласа на глада си с малко естествени витамини... Ако нацелите сезона на ригана и мащерката, ще пиете дъхав чай през цялата зима, ако отиде през септември или октомври ще се разминете с жегата и няма да прибягвате до помощта на басейна в двора на вилата... През есента изригва природният разгул на тетевенския къпинаж, крушите и ябълките, висящи отвсякъде,  преливат от сокове, орехите и лешниците плачат за брулене. Тукашната есен е с бакърен цвят на истинския домашен пчелен мед, който в Рибарица е местно производство, както и натуралното козе и овче бяло сирене...

В 10 ч. има задължителна почивка. И задължителна втора закуска – една едра праскова или голяма зряла круша. Редуват се – веднъж ябълка, после банан или две кивита. (На втория ден обелих двете полагаеми се кивита, които не избумках на раз, а бавно, почти любовно усвоих. Но след кратък размисъл реших друго и похотливо посегнах на нежно-бодливите им кожи – и ги сдъвках светкавично, инак щях да пометна от глад. И пих непрекъснато чай като чукча по време на опохмеляване!)

В 12.30 ч. всички вече сме в столовата на вила „Виктория“, където из въздуха винаги се носят фантастични ухания, изпълзяващи от вълшебните блюда, които домашната кралица на кухнята, милата и мирораздаваща Мария, е приготвила. В този час пристига горещата супа – страхотна смес от тиквичи, броколи и карфиол, или крем супа, посипана с обелени семчици слънчоглед и копър, на другия ден може да вкусите специално приготвена леща с чесън или чорбица от коприва с орехи... Жалко е само, че ни се полага една-единствена порция...

Следва кратък отдих, но точно в 14 ч. всички сме в залата за гимнастика. Чакат ни два сеанса по 45 минути, разделени с 15 минути почивка. Инструкторите са готини, с чувство за хумор, обясняват всяко упражнение, карат те правилно да вдишваш и издишваш, за да не грохнеш от умора. Започват задължително с разкършване за загрявка, от вратните мускули, ръцете, кръста и долните крайници, следват различни спец „осморки“, после упражнения с гирички, а през втората част телесата ни се отпущат върху специални дюшечета. И там се въргалят до приятна изнемога. Накрая идва задължителен петминутен релакс със затворени очи и подходяща музика.

И вече си свободен. Как за какво – ами по-скоро да смъкнеш от себе си тениската, плувналя в гореща пот, и бързо да заемеш стойката „мирно“ под хладкия душ. След гимнастиката те чака и чаша безсолен айран. Вместо нея може да бъде шепа сухи сини сливи или сушени кайсии – приемаш доза плодова захар, за да не се разпищи огладнелият ти за шекер организъм.

Второ лирическо отклонение: а може ли да отидеш в най-близката юнашка механа и да се наплюскаш по свински, с две-три  пържелоли? И да ги полееш с пет бири? Кръчмите в Рибирица са на една рибена кост разстояние, но ако нарушиш по този начин диетата си, вместо да изгори излишното ти сало, ще ти изгорят неизлишните ти парички, които си дал – нищо, че цените в този център за рестартиране са най-изгодните у нас. Без твоето лично съдействие няма как  да получиш хем пълноценен отдих, хем закалка на волята в кристалния дворец на планината, хем да придобиеш вид удобен а за логаритмуване.

Но споко, точно в 18 ч. се задава голямото плюскане – бяло печено пилешко със зелева салата. Или плочка изкиснато качествено сирене с домашни домати и краставици. Или печена /но не и пържена/ риба с много лимон, придружена със салата. Или пълнени чушки с кафяв ориз, а може и божествени яйца по панагюрски, но всичко това без нито грам хляб.  После започват избрани български хора и ръченици – от 19.30 до 20.30 ч. (Тях редовно ги пропусках, макар че националистическата ми душица ми нашепваше други думи и неща...)

Не е толкова ужасно, както сигурно ви изглежда

Освен ако не си шубе като онзи дебеланко, по професия готвач, който си вдигна шкембето още на втория ден. Не че е лесно. Но свиква се. И започваш да се прераждаш. Без родилни мъки и цезарови сечения. Важното е да не се откажеш. Важно е да се ядосаш на себе си и да преодолееш себе си. Трябва да се пребориш и със силната мускулна депресия и с мисълта, че няма как да издържиш, че си смешен и дори жалък в собствените си очи, когато останеш без дъх и без капчица дързост, и не можеш да извършиш поредното упражнение.

В началото гимнастиката ми се видя като казармено занимание. Но бързо вдянах, че ни галят с перо и че темпото и натоварванията са страхотно прецизирани. Имах се за по-пластичен, по-гъвкав, по-издръжлив. Особено по спомена, че след няколко големи водки мога да рипна на дансинга. Сега установих пълна парализа на всичко, което е мое или е било някога мое – енергия, воля, темперамент, вироглавост, а сега – безпощадна съпротива на замърсения материал и на задръстеното съзнание...

При това никой не те гледа – всеки се вдълбил в собственото си страдание и посилно усилие, на никого не му пука за дебелака до него, който пъшка и се поти като в сауна, всеки е абсолютно сам и самодостатъчен, защото проблемът си е само твой. Мри, живей или не живей, както искаш, твоята двуметрова дупка си е само твоя, все някога ще я запушиш, ако преди това не легнеш, ако не легнеш напряко връз гроба си, и нито си вътре, нито отвън, а близките ти започнат да обгрижват твоя притихнал полутруп. Защото ще си нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите

Не са празни думи, че начинът на хранене, както и пристрастеното тютюнопушене, са проблем на собствената ни интелигентност. На собствената ни дарба да бъдем и други – всички го правят, защо пък ти да си различен?

Но да се върнем към вечерята в „Мефисто“ – тя е част от комплексното удоволствие – всеки ден да се самоизненадваш. Тук се вечеря, докато е светло – според древните китайци, последното хранене за деня трябва да е преди залез слънце. А докато свети луната – нищо не се поема, освен вода. Но защо тъкмо преди лягане порциите са най-обилни, питам. Защото повечето работещи люде имат подобен, макар и неправилен навик – цял ден карат на стомашни мускули, а преди лягане преяждат, отвръщат ми стопаните на дебелариума. Тук режимът на хранене е изцяло съобразен с навиците на организма ви – не трябва да го стресираме допълнително. Бананът не е ли много калоричен, пускам пак в ход познанията си. Да, отвръщат ми, но фруктозата, която поемате с него, излита по време на двучасовия ви поход. А защо сутрин ядем сухари – нали хлябът е забранен, упорстват любопитковци като мен. Защото ви е нужна енергия за първата част на похода – иначе ще капнете още в началото на планинската разходка.

Тук имаш право да се качиш на кантара само под наблюдението на инструкторите. Кантарът е специален – отчита и колко тлъстина /липиди/ имаш в кръвоносните съдове. Взираш се в килограмите си веднъж на два дни. Още в началото те претеглят и мерят основно – тегло, ръст, обиколки на гърди, таз, бедро, прасец, талия, и се подписваш. На финала – пак същото. Но да караме по ред: на втория ден свалих две кила. На четвъртия още кило и половина. На шестия още кило и нещо. На на осмия – от 96 кила и 600 грама се смалих точно на 90! След два дни, вече в София, тежах 88 кг. Уточнение – процесът на отслабване продължава и след края на процедурите в „Мефисто“. И още нещо – мъжете много по-бързо изтъняваме, докато при жените това става почти два пъти по-бавно.

Междувременно ми се възвърна и обонянието, което бях изгубил още преди Нова година – тук душех като пес и не можех да се нарадвам на планинските ухания. Кръвното ми от 150 на 90 се срина на 117 на 76... Посъветваха ме да намаля лекарствата си, но да не ги спирам. Но най-изненадващо за мен бе, че часовете по гимнастика ми станаха любими – особено игрите с гирички и работата върху дюшеците – всички коремни преси започнах да ги правя с лекота на тийнейджър. Появи се желание да участвам в заниманията по гимнастика и в друга група от пациенти – но ме досрамя, затова пък след двучасовите занимания, вместо да падна в леглото и да заспя като заклан, тръгвах на допълнителни преходи – по десетина километра... За кеф.

Какво се оказа в крайна сметка? След подробен и журналистически детайлизиран разговор с един от специалистите в дебелариума научих следното: всеки от нас трябва да знае, че ако иска да съхрани теглото си на нивото, на което излиза от този център за отслабване, трябва да ходи всеки ден поне 40 минути без прекъсване. Не две отсечки по 20 минути, а 40 без спирка и почивка, с максимално натоварване. Гимнастиката стяга мускулите, прави формите по-секси, профилът на тялото става по-привлекателен, но килограмите се топят единствено с движение. Бялото брашно, бялата захар, бялата сол – вън от чадъра. Удариш ли две-три водки или изпапкаш двойка свински пържоли – на другия ден карай на пълно разтоварване – само шепа плодове и повече ходене. Отпуснеш ли се и наддадеш с повече от кило, кило и половина – стягай си саковете и тичай обратно в Рибарица. Където режимът на хранене и разтоварване е друг.

А, щях да забравя: една вечер ни водят на ресторант – според сезона – на агнешко или на пъстърва със салата. А за своя сметка всеки може да си пийне и хапне каквото душа му иска – ракийка, биричка, тройка кюфтаци, гъби с копър, бело винце, десерт, сладолед. Наблюдавах внимателно останалите и себе си – повечето бяха, без значение дали са били в казармата, или не, като войници в градски отпуск... Усилията сякаш бяха мигом забравени. Но се сетихме за тях още на следващия ден – изкарахме го само на една ябълка, на четири сини сливи и на едно кисело мляко.

Проблемите започват като се завърнеш отново в твоята позната среда, в града. Там имаш нужда от двойна порция воля, за да промениш начина си на хранене и битуване. И достатъчно волеви интелект, за да схванеш, че вече си си изпил полагаемата ракия и си изплюскал всичките си шишчета. А и усилията да свалиш пълната раница с излишни килограми от гърба си са такива, че трябва да си идиот, за да махнеш с ръка и да забравиш предупрежденията на разума. Радостта, че си отново лек, пъргав и еластичен най-често се забравя и всичко тръгва по старому...

Иначе, казват, клетките, подложени на пълен глад, се паникьосват и щом усетят прилив на енергия, веднага я складират по своите депа. И пак плачат, че са гладни. Паметта им траела до седем години – толкова време е нужно, за да откажеш с глад организма си да лапа като попско дете на Задушница. Абе в крайна сметка, ако човек не пуши и се храни умерено, ще му излезе двойно по-евтино, в сравнение с парите, които всеки месец снася за къркане, никотин, катрани и задължителни лекарства. И най-вече спрямо бъдещите суми, които един ден може да му се наложи да извади, ако ги имаме, разбира се, ако, недай Боже, личният му органичен компютър яко забие. Тогава нещата няма как да се поправят само с рестартиране в дебеларуим „Мефисто“, защото за разлика от загубената памет, здравето няма обратен ход... И животът е невъзстановим.

 Румен Леонидов