Под земята

Първата мина-музей, която посетих, бе Czarny pstrag (Черна пъстърва). Намира се близко до Тарновские Гури (Tarnowskie Góry), град на около 30 км леко северозападно от Катовице. От XV в. насам там са копали сребърна и оловна руди, с времето наоколо са възникнали общо 13 мини. В едната от тях, Czarny pstrag, обект на туристически посещения е живописна галерия, залята до около 1 метър дълбочина от просмукваща се подпочвена вода.

Влязохме в шахтата на мината по тесни стръмни стълби, спуснахме се на 32 м под земята и се наредихме на опашка за качване в лодките. Дойде нашият ред, насядахме на пейките в поклащащата се лодка. Екскурзоводът я подкара подобно на венециански гондолиер. С дълъг прът я отблъсваше от стените или от дъното, за да ни преведе до другия край на галерията, като едновременно разказваше за тарногурските подземности, за сребърни съкровища и за черни пъстърви. Галерията приличаше на заспала река, която през тесен тунел води някъде далече напред в тъмнината. Разглеждахме издяланите скали, по които имаше дълги отвесни жлебове, подобни на следи от гигантски стрели (при копането на галерията разбивали скалите с барут). Тайнствеността се подсилваше от слабата светлина на карбидните лампи, поставени на носа на всяка лодка. Интересно, не се чувствах подтиснат от това, че съм толкова дълбоко под земята. Може би, защото галерията беше тясна, но висока, а стените изглеждаха толкова здрави, та не се страхувах, че таванът може да падне върху нас... Носехме се по кристално чистата вода, а под нас плуваха пъстърви. При слабото осветление те изглеждаха черни, което е довело до името на шахтата „Черна пъстърва“.

Стигнахме края на галерията, а на мен ми се искаше да мина още веднъж по тази подземна река! Обаче, с един билет – толкова. Изкачването нагоре беше по-кратко и лесно. А горе си хапнахме вкусен обяд – с пъстърва, разбира се!

Световноизвестна е солната мина във Величка (Wieliczka) край Краков. В древни времена тук имало солени изворчета (както край Провадия), от които добивали сол, като изпарявали солената вода. По-късно започнали дълбоко под земята да копаят каменна сол. Векове наред миньорите копаели, изкарвали на повърхността „бялото злато“, а след тях под земята оставали огромни кухини (изпразнени от скали и сол). Едни от кухините използвали за производствени цели, в други устройвали параклиси, посветени на светци – закрилници на подземните работници. Украсявали параклисите с почти прозрачни скулптури от кристална каменна сол. В други кухини, след обявяването на мината за музей, устроили различни експозиции, свързани с минното дело, подредили подземни ресторанти. Има дори малък санаториум за лекуване на болни от астма (пропитият със сол, равномерно хладен и влажен през цялата година въздух в галериите, успешно лекува тази болест). Така постепенно солната мина във Величка се превърнала в истински подземен дворец. И от средата на XX в. тя е вписана в листата на ЮНЕСКО на световното културно наследство. Ежегодно я посещават стотици хиляди туристи от Полша и от чужбина.

Една от най-големите зали в мината е превърната в катедрала, посветена на св. Кинга (Кунегунда). Катедралата е дълга 54 м, широка 18 м и висока 12 м. Издълбана е в една огромна, монолитна буца каменна сол! Висящите от тавана полилеи са направени от прозрачни солни кристали. Св. Кинга била унгарско/трансилванска принцеса, омъжена за краковския княз Болеслав V Срамежливи. Легендата разказва, че Кинга донесла от Трансилвания като своя зестра технологията за подземен добив на каменна сол. Тя живяла благотворително, помагайки на бедните и слабите, затова е канонизирана от Полската църква.

Разглеждането на мината е организирано „гравитачно“ – от горе надолу. Спускахме се пеша по наклонени галерии, по стръмни стълби и по широки полегати стълбища. Разглеждахме една след друга подземните красоти на мината. Стигнахме 135 метра под земята, където има няколко големи зали. Имахме свободно време сами да се поразходим из тях, някои пиха по едно „подземно“ кафе, други си хапнаха сандвичи (kanapki), трети си купиха солни сувенири.

При изкачването обратно разбрах какво може да означава клаустрофобия. Натъпкаха ни плътно като в рибна консерва, десет души в тясната кабинка на асансьора. И докато се издигахме нагоре и се отърквах в телата на околните, спомних си няколко вица за това, как се пътуваше преди години в претъпканите градски автобуси...

Близко до надземната сграда на мината е Tеznia solankowa (солница, в която изпомпвания от мината наситен солен разтвор се изпарява, за да се извлече от него солта). Образуващият се около нея солен аерозол има лечебно въздействие, подобно на аерозола на самия морски бряг. Затова около солницатаq както и в нея, винаги има разхождащи се, които дишат лечебния солен въздух.

На около 30 к. от Величка е и другата полска солна мина, тази в Бохня (Bochnia). В сравнение с дворцовата красота на Величка, солната мина в Бохня прилича по-скоро на индустриален обект, въпреки че и в нея има устроени параклиси и други красиви подземни забележителности. И в двете солни мини всичко е направено от дърво и въжета (в днешно време има и пластмасови неща). Там няма нищо желязно, защото солта много бързо ще го „изяде“.

Когато бях в мината в Бохня, можах да си взема за спомен една буца изкопаема каменна сол – сега тя стои на полицата в кабинета ми. Изкопаената каменна сол е тъмносиво/светлочерна на цвят.

Красивият средновековен град-крепост и важно търговско средище Сандомиеж (Sandomierz) е разположен на невисок хълм на левия бряг на Висла, недалече североизточно от Краков. Там реката с лек ляв завой заобикаля хълма, който е от креда (мека като тебешир, мръснобяла скала). Под повърхността, в пласта креда има много естествени тунели и кухини, които образуват няколко труднопроходими лабиринта навътре под хълма. Понеже платото горе е сравнително малко на площ, нямало къде да бъдат построени големи търговски сгради. Затова копаели под всяка къща дълбоки мази (piwnici), в които складирали стоките. Меките стени на мазите обаче непрекъснато се ронели и свличали, при което стените се „отдръпвали“, а понеже къщите били много близко една до друга, под земята много често се случвало две-три съседни мази да станат едно цяло помещение.

По време на татарските нашествия в Полша през Средновековието една татарска орда обсадила Сандомиеж. Обсадата продължила дълго, запасите на града от храна и вода започнали да привършват. Скоро татарите щели да сломят съпротивата на защитниците. Тогава Халина, жителка на Сандомиеж, се пожертвала, за да спаси града. Легендата разказва, че тя отишла при татарите и им казала, че може да ги преведе през един от подземните проходи под хълма до неговия изход в центъра до църквата. Татарите повярвали и тръгнали след нея. Когато цялата орда била вече под земята, поляците излезли от крепостта и бързо зазидали входа на прохода. Татарите останали вътре и загинали, заедно с тях и Халина. Така тя спасила своя град.

След 2004 г. местната управа решила (с брюкселски пари) да направи туристическа атракция. С няколко нови, къси тунела свързали мазетата на много от старите къщи и така се получил подземен коридор (тук му казват trasa / път), дълъг половин километър. Иззидали с тухли стените, сложили осветление, в мазите подредили разни експонати, свързани с живота в Сандомиеж през Средновековието. Входът към новосъздадената забележителност е каменно стълбище, спускащо се до нивото на мазите. На входа стои една приятна пани и продава входни билетчета. Купихме си и ние и тръгнахме след екскурзоводката. На страничната стена на входа има голямо пано, показващо няколко фигури на азиатци и една фигура на европейка как влизат в подземен тунел. Така е преразказана легендата за Халина. Пътят се спуска по стълбища в най-дълбоките мази и пак се изкачва нагоре, завива наляво и надясно. Накрая излиза на повърхността в центъра на града, до църквата. Обаче, нали забелязахте как се казва на полски „маза“? Дотогава не знаех тази полска дума. Затова с учудване слушах как екскурзоводката разказваше: в тази пивница ще видите това, в следващата пивница ще видите онова... и се питах защо са нямали една голяма, свястна пивница, където гражданите приятно да си пият водката (на полски вудка / wódka) и медовината, а са направили толкова много, но малки... Обаче след разглеждането си помислих – виж ги ти предприемчивите поляци, как от едно нищо са направили туристическа забележителност! А у нас, в България, световнозначими исторически паметници (да спомена само безбройните проучени вече тракийски могили) си стоят заключени и там никой не продава входни билетчета...

През Средновековието трудът на миньорите бил не само тежък, но и много опасен. Тогавашните знания на хората и технологиите, използвани за работа под земята, не осигурявали безопасност. Миньорите очаквали помощ от небесата, за което в мините посвещавали подземни параклиси на различни светци – закрилници. А подземният поздрав и до сега е Шченшч Боже! - Дай Боже, Помогни Боже!

Като говорим за религията, доскоро всички поляци минаваха за много религиозни/набожни. Освен това църквата е имала особена, важна роля като обединител на обществото срещу комунистическата власт. Не случайно в годините след Втората световна война в цялата страна са построени толкова много нови църкви! Помня, когато като ученик в далечната 1969 г. за първи път бях в Полша, бях впечатлен, как мои връстници при влизане във Вавелската катедрала в Краков още от прага започваха да се кланят и да се кръстят. Обаче напоследък виждам все по-разпространено атеистично поведение в Полша. Разказват, че първото неофициално преброяване на атеистите там било през 2010 г., по повод погребението на трагично загиналия при самолетна катастрофа край Смоленск президент Лех Качински. Тогава кардиналът на Краков (главен полски кардинал) с твърда ръка наложи президентът да бъде погребан в криптата на Вавелската катедрала. С това доста поляци не бяха съгласни (според проведени тогава социологически проучвания повече от 30%). А шегобийците разказваха, че несъгласни били твърдите атеисти.

Да, много впечатляващи са подземните красоти на Полша. Но още по-вълнуващи са нейните надземни забележителности!

Герчо Герчев

Член на ВАсТА