|
Петра обаче е много повече от живописния каньон и великолепната Съкровищница, които сме запомнили от „Индиана Джоунс – последният кръстоносен поход” и още няколко холивудски ленти. И не се почувствах като сред филмови декори, пък и свърнах встрани от стъпките на Индиана. През декември, по ризка – докато в София беше много минуси под нулата.
Петра е, разбира се, преди всичко античен град. Строен от арабското племе набатеи, забравен за векове, романтично преоткрит от Запада преди двеста години. И действително може да влезете в Петра – като римски завоевател или като Индиана Джоунс, - единствено през каньона.
Ще давам нататък и към края практически полезна информация, но тук е първият ми съвет. От входа, от центъра за посетители, ще започнат да ви предлагат да се качите на конче, на двуколка, на магаренце, на камила. Нищо лошо, но поне каньона (около два километра) и поне на отиване задължително го минете пеша. Дайте си време за картините от променящи се цветове, светлина и сенки върху скалните ваяния, сред които ще забележите останки от олтари за забравени от историята езически божества.
Дайте си това време - за душата да ахка и камерата да щрака от само себе си, бавно да пристъпите през изхода на тесния пролом и пред очите ви постепенно да се открие Съкровищницата.
Е, от това тясно място едва ли ще успеете да направите оригинална снимка без алпинистка или летателна техника, но пък имаме наготово тази главозамайваща панорама.
На дървените маси пред павилиона за сувенири може да се пийне сладък чай с листенце мента, докато ви разказват как бедуините са вярвали, че тази сграда (всъщност гробница, стара около две хиляди години) крие богатствата на разбойници или фараони и така е била наречена khazneh - хазната.
Впрочем в туристическия център може да наемете гид. Ние имахме късмет с младия Аднан – завършил археология и помагал при скорошните разкопки. Обаче при цена от 50 йордански динара (джи ди-то е приблизително равно на еврото) по-добре е сами да си подготвите домашното за забележителностите в Петра или да си купите пътеводител.
Нататък е всичко, което е редно да очакваме от един античен град - останки от тежки колони и храмове, търговската улица с паваж, огладен от стъпалата на древни керванджии и днешни търсачи на сувенири, задължителният амфитеатър, триумфална арка, трогващо наивистични мозайки по пода на раннохристиянски храм. Не ми се ще да ви натоварвам с данни, с които Гугъл ще ви засипе за милисекунди – кое и кога е било построено от набатеите под египетско или елинско влияние, какво е било добавено вече в империята на римляните. Антика...
Уникалното, изумително, „типично набатейското” за мен е двуизмерната архитектура, с която се запознаваме при Съкровищницата, а нататък ще ни трябват поне два часа да се разходим край останалите градежи, за които има главно догадки дали са служили като храмове, гробници, жилища или дворци на владетелите. Това са издялани в скалите до 50 метра високи фасади с колони, фризове и ниши за отдавна изчезнали статуи, а третото измерение – дълбочината, е минимално, наистина колкото за гробница по-скоро, отколкото като за царски палат.
Впечатлението ми е като за нещо неистинско, кукленско – измислени къщи-играчки за деца на исполини. Обаче си давам сметка за десетилетията труд по високите скелета, колко пот и мъка е било да се издълбае всичко това дори от сравнително мек камък като пясъчника.
Всъщност тези фасади, „залепени” за скалите, много по-добре са удържали на времето и на земетресенията от класическите, „триизмерни” храмове и колонади, от които днес наблюдаваме класически руини. Фасадите също са се променили, разбира се, за последните близо две хиляди години, но видимите следи на ерозията и изветряването просто не мога да ги нарека „разруха” – времето, природата по свой вкус са дооформили сътвореното от човека.
Обаче ще е жалко да останете в ниското, в античния град. Бонусът за търпеливия турист е нататък. Някой ми казва – 900 стъпала, друг – хиляда... Градени от плочи или пак сечени в камъка, те водят нагоре в планината, към „Манастира” и тенекиените табели, обещаващи „Гледка към Края на света”.
По пътя за края на света има стоянки с магаренца. По стъпките на магаретата ние се качваме пеша - покрай сергийки с вездесъщите източно-арабско-бедуински-мейд ин Чайна сувенири. Магаре се спуска отсреща ни на автопилот. Още магарета – „такси-и-и”, подвиква невръстният водач.
Такситата са само нагоре, връщат се празни. Пазарлъкът е за пет-десет джи ди. Ние вървим.
С моето умерено планинарско темпо стигам за 45 минути до „Манастира”. Това включва кротки закачки с жените зад сергиите, че ми предлагат сувенири от китайски бедуини. „Селам алейкум... шукран (благодаря), ще купим нещо на връщане, инш-Алах (ако е рекъл Господ)”. Те ми го връщат, като сбърквам пътеката: „Нататък трябва да вървите, мистър, а накъдето сте тръгнал, се лети.”
„Манастирът”, разбира се, не е никакъв манастир, а още една изумителна набатейска скална резба; място, използвано по-късно за християнски ритуали и така заслужило названието си, дадено му от арабите.
От това място до „Края на света” трябват още малко воля и десет-петнайсет минути изкачване по високото плато. Наградата е почти хималайска. Оттук наистина може да се лети.
А имах и късмет – сам с хоризонта, без туристи наоколо.
На връщане – чай край сувенирните сергии, чай за сбогуване със Съкровищницата. Кротки котки се въртят край туристите, мяучат и просят, мъркат, като ги гушнеш. В обратната посока през каньона на Индиана Джоунс – различни светлини и сенки по скалите. Магаренца, двуколки.
Знам, има още за гледане, но това успях за един ден.
Как, кога и за колко джи ди да видим това световно чудо.
Да кажа първо, че за мен Петра е сред най-добре поддържаните древности в Арабския свят, които съм видял. Чисто е. Ясно е кога за какво плащаш. Поне не забелязах туристи да стават жертва на номера от типа „Дайте ми двайсет долара, мистър, и ще ви помогна да слезете от камилата, ще ви върна и камерата”.
Петра е на 240 километра от столицата Аман, от които 180 километра – по магистрала. Три часа и нещо шофиране. Ще ви предложат различни цени за таксито или вана според това колко са пътниците и дали наемате и гид. Само за няколко джи ди може да се стигне с комфортните и редовни автобуси на JET. Разписанията им са в интернет.
Ако все пак използвате туристическа агенция, ще ви вземат с кола направо от летището в Аман (самият Аман спокойно може да се прескочи или да му се отделят нощувка и половин ден), от другото международно летище – в Акаба, или от Йерусалим.
Нашата програма бе много сполучлива – пристигнахме късно, преспахме в градчето Уади Муса (Долината Мойсей) и рано-рано влязохме в Петра, която определено си заслужава един пълен ден. Водачът ни Аднан твърди, че можел да намери прилична квартира за десет джи ди на легло на нощ - до петзвездния хотел „Мариот“. За нашите три звезди ни взеха по 70 динара на човек, което за мен бе излишно скъпо - само за сън и стандартната хотелска закуска, но колеги подредиха пътуването, а иначе стаята ми беше просторна и чиста.
Входът в Петра е, уви, 50 джи ди, ако нямате лична карта за местопребиваване в Йордания. Все пак мястото е в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство.
В Уади Муса може да се хапне арабска скара – шиш таук (пилешко на шиш) или кабаб (дълго кебапче на шиш) – около 10 джи ди за приличен обед. В самата Петра видях по сергиите само марсчета, солетки и подобните им пакетирани калорични вредности.
Кога е сезонът? Не съм сигурен. Според Аднан – напролет и наесен, лятото било прекалено горещо. А че се разхождах по риза през декември е май въпрос на късмет или на глобално затопляне. Почти всички туристи съчетават Петра с Уади Рам и/или Акаба, така че изборът на сезон ще зависи и от това дали искате да се гмуркате сред тропически рибки в Червено море. Има, разбира се, забележителности и в севера на Йордания, древния Джераш на първо място, но за него и за Уади Рам вече съм писал, та тук свършва йорданската ми трилогия. Veni, vidi Петра.
Текст и снимки: Велко Милоев
Аман - Петра - Аман, декември 2012
Други текстове от автора може да видите тук
|
]
2
]
КОМЕНТАРИ
| 03.01.2013 12:11 | #330
Thanks for Petra
Напиши коментар