свят
За Гергьовден в "босненския Йерусалим" - Сараево
18.05.2023 14:19
Покрай сенките на османските мостове, през виденията за Мехмет паша Соколович, Богородица и Тесла, та чак до проектите на Емир Костурица и пирамидите "Алтън баир": младата държава Босна и Херцеговина (БиХ) иска да развива устойчив туризъм.
[... ]
Пустинни хубости и бедуинска сърдечност
14.11.2012 00:15
- Велко Милоев
Йордания. Накъде през Байрама? Акаба или Петра?
Акаба – добри хотели край едноименния залив на Червено море и – през октомври – все още идеално време за гмуркане сред тропически рибки. Петра – по следите на Индиана Джоунс (и последния кръстоносен поход) към изумителните набатейски храмове. Аз пък избрах пустинния рай за очите и душата, наречен Уади Рам.
Първата причина бяха снимките, които видях в мрежата, и за да не обяснявам дълго – ето няколко от моите. Бонус – нощувки в палатка, лагер в бедуински стил.
|
|
Всъщност за трите дни на път срещнах чужденци, които за малко повече време от моето успешно бяха съчетали и Петра, и Акаба, и Уади Рам. Аз обаче по служебни причини бях ограничен само до две нощувки. Освен това по време на Ейд ал Адха, или Курбан Байрам по нашему, хиляди жители на столицата Аман тръгват на море и когато се сетих за резервации, в Акаба имаше места само в най-скъпите хотели. Докато бедуинската палатка щеше да ми струва около 30 евро за звездна нощ. Нека още сега кажа, че рядко ми се е случвало очакванията ми според рекламираното в интернет и договореното с фирмата по имейл или по телефона толкова точно да съвпаднат с действителността. За Близкия Изток става дума при това.
Резервация, уточнения – как да стигна до Уади Рам. Рент а кар – не е скъпо, пътищата в Йордания са отлични, но дори много по-оправният от мен колега Фил, западняк, се бе затруднил на кръстовища, където като че напук и точно където не бива пътеуказателите са само на арабски. Такси за 300 километра – мога да си го позволя, ако закъсам на връщане. Автобус – само осем йордански динара в едната посока. За простота на сметките можем да приравним йорданския динар - джи ди-то, на едно евро.
И ето ме на път на юг – стотици почти безлюдни километри. Но това още не е „моята” пустиня – край магистралата се мяркат покрайнини на градове и мини-супер-маркети с реклами за кока-коли – чистичко отпред, а после сметища, проточили се покрай асфалта. Сервират ми за дребни пари чай или сладко по арабски кафе, дето уж съм го поръчал без захар. Това не ме вълнува, а друго – автобусът е до Акаба, а аз искам да сляза на разклона за Уади Рам, който е на около 40 километра преди крайморския курорт – за да не губя време и пари за връщането назад с такси. Предупредили са ме, че това най-вероятно няма да стане. Така казва и стюардесата – автобусът е до Акаба. Купили сте си билет за Акаба. Ще ви закараме в Акаба.
Спирка-почивка. За по цигарка. За нищо друго – няма храстче, няма хълмче, зад което мъжко или женско да се поприкрие за някоя интимна нужда. Ухажвам шофьора, ама съм си наумил, че няма да предлагам бакшиш за услугата да ме остави на разклона. Обаче трети пушач с добър английски влиза в ролята на посредник, дръпва ме настрана – за десет джи ди работата ще стане. Деликатно гушва моята десетачка и незабелязано я предава на шофьора.
Тъй след четири часа в автобуса съм сам и свободен на разклона за Уади Рам. Благодарение на по куражлии от мен западни туристи с коли под наем само час и пет джи ди по-късно съм в селото Уади Рам. (Петте джи ди са таксата за влизане в защитения природен резерват.) След доста прилично поддържаните улици на столицата безпорядъкът и сметта около еднотеажните къщури ми напомнят в коя част на света се намирам. Туристите обаче не се задържат тук – само колкото да ги натоварят на камила или на джип по избор – до техния лагер няколко километра навътре в пустинята и сред някой от смайващите скални пейзажи.
|
|
Джиповете може да са сравнително луксозни и климатизирани или, най-често, раздрънкани тойоти пикапи, в които гостите сядат върху пейки отзад, в откритата каросерия. Лагерите също биват с различни степени на удобства, дочувам, че в някои сервирали шампанско. Аз обаче съм избрал по-скромния Bedouin Lifestyle Camp на господин Атала, където ще карам на арабски чай, бутилирана вода и каквото още си нося.
Освен снимките от Уади Рам, окуражил ме е ясният английски на сайта им и при разговорите по телефона, както и бързите отговори на въпросите ми по мейла. И когато се срещаме в селото, бедуинът бизнесмен – я има, я няма трийсетина години, - прави впечатление на оправен и точен домакин. Тук се запознавам и с помощника му – Коен-Ибрахим, той позволява да се обръщаш към него и с двете имена. Рядък образ. Високият, с млечно бяло, луничаво лице и с рижа коса Коен следва ориенталистика в родната си Пенсилвания. В Йордания е на специализация, а в Уади Рам - като доброволец за няколко месеца, за да подобри арабския си. Второто си име избрал в чест на общия за мюсюлмани и християни пророк Аврам-Ейбръхам-Ибрахим, а дългата до подметките бяла роба е точно с каквото се обличат мъжете в това село само на четиридесет километра от Саудитска Арабия. Жените съответно – доколкото изобщо можеш да ги мернеш на улицата, – са покрити в черни никаби (бурки) от главата до петите.
Тук се случва едно от редките отклонения от договореното – заради отзивчивоста на шофьора на автобуса съм пристигнал доста по-рано от очакваното и нямало свободна камила за мен. Мистър Атала ме предава на грижите на двайсетинагодишния и със скромно-приличен английски Ауад и се качвам в каросерията на тойотата. И без това не бях сигурен, че ще ми е добре да се тръскам един час върху високото седло... Десет минути по пясъчните коловози и - ето го лагерът.
|
|
„Палатката” е от винкел, покрит с тъкани от бедуинските черги от домашна козя вълна. (Селото главно разчита на туризма, но някои семейства все още имат стада от кози, овце и камили.) Тоалетните и кабинките с душове са общи, по западен образец, обаче са малко за целия лагер, в който палатките са с по едно, две или повече легла – като за по-големи групи.
Почти до края на този ден съм сам и тръгвам на разходка през равния, жълто-червеникав пясък към една отсрещна скала. За индивидуалните си преживявания впрочем съм писал отделно в блога си, а това тук е дневникът ми в туристически стил.
|
|
След разходката - хладен душ и наблюдение на пустинния залез. В лагера Ауад сервира чай за мен, на младо семейство от Холандия, а тук е и една французойка, дошла за втори път, на вълните на любовта към млад пустинен водач.
|
Смрачава се много бързо, пускат генератора и в палатките светва, а Ауад подрежда дюшеци на пясъка и пали огън от съчки от изсъхнали храсти. Много се старае да ни забавлява – разказва вицове, а ние го подпитваме за живота на вече почти уседналите бедуини, например по колко жени имат и трябва ли да си богат, за да имаш повече от една „половинка”. Това си остава за мен неясно, но май трябва или да си богат, или да не ти пука от немотията. Момъкът впрочем успява да разтълкува промените – навремето не е било тежко да гледаш съпруги и деца, защото децата от малки тръгвали след стадата и са помагали за издръжката на семейството, не е имало училища и прочие глезотии, а днес животът е скъп...
|
|
С чая идват сухи сладкиши, защото – вече се досещаме – вечерята ще се забави. Зарг. Приготвянето на месо, хляб или зеленчуци в подземна пещ го има у много народи и все си е бавно. Ето как стана нашият бедуински зарг. Кръглата дупка в пясъка е дълбока около метър и нещо. Традиционно е била иззиждана с камъни, обаче модерните бедуини – туроператори, ползват варел като от нафта. Когато огънят се превърна в жарава, другарите на Ауад спуснаха вътре триетажна скара с пилешко и зарзават, покриха варела с ламаринен капак, а отгоре – одеяло, върху одеялото – пясък, какъвто наоколо колкото ти душа иска. Идеята е храната да се пече дълго и на постоянна, относително ниска температура, плюс евентуално да се спре достъпът на кислород.
|
|
Тази церемония ще я видя и на следващата вечер, когато лагерът беше вече пълен с гости, а заргът с пилешкото бе измъкнат от дупката си с овации и под блясъка на фотосветкавици. В края на октомври бе хладничко, та се хранехме в голямата шатра-столова – седнали на дюшеци по земята и около чугунената камина. От „шведската маса” си избираш крилце или кълка, салати, хумус. В този Bedouin Lifestyle Camp уважават навиците на западните туристи – има чинии и прибори, за разлика от някои народен тип заведения в Аман, където месото с ориз си го взимаш на хапки, с пръсти, от общо блюдо.
Още сладък чай. Сладки приказки. Искате ли още чай? (Чашките са с размера на тези, от които ние обикновено пием ракия.) Ауад и колегите му много се стараят да ни е добре.
Не забелязах кога са изключили генератора – заспах рано в предчувствие на full day jeep tour through the desert and sleep under the stars – това бях договорил с домакина Атала.
Закуска – на „шведската маса” има арабски питки, кисело мляко – почти съвсем като нашето, конфитюрчета, твърдо сварени яйца и – откога не бях опитвал! – хауа (халва).
Голямото ми затруднение с арабския е с фонетиката, не успявам да „разчленя” за себе си непознатите звуци и коректно да ги възпроизведа, та тук се извинявам не за халвата, а на Ауад и на Ауа (гидът ни за следващия ден), че не произнасях точно и може би не транскрибирам сега както трябва имената им.
Ауа шофира и води, отзад в тойотата сме младите холандци – Ервин и Симонета, и аз. Програмата е богата и определено си заслужава целия ден. Не програмата – пустинята, природата.
Тесен каньон, промушваме се сред скалите, а докато Ервин се катери там, където повечето туристи се отказват, снимам симпатично наивните скални рисунки на древните номади, набатейците, градителите на Петра.
|
|
Каньонът Хазали е едно от местата, където край съответната забележителност има голяма шатра за посетителите. Чаят (на арабски – чай) се сервира безплатно, по подразбиране. „Искате ли още?”. Поискваме си кафе, то е с доста необичаен вкус - кардамон и още нещо, та се питаме със Симонета дали не го правят от камилски барабонки.
|
По сергиите със сувенири са наредени универсалните дрънкулки за жени, вездесъщите източни ароматични смоли и масла, но и моите любими камъчета -пластики от пясъчник или магма, фосили – все свидетелства за невъобразимите природни сили и времена, моделирали скалните чудеса наоколо.
Хайде пак в каросерията. Ауа несръчно сменя скоростите по разровените коловози, обаче тази тойота е пъргава и упорита като бедуинска коза. Пясъкът и скалите постоянно променят цветовете си – от бялото до черното, през охрата и керемидено червеното. И това е още докато слънцето е високо, преди да е започнала играта на сенките и да са се включили ефектните небесни прожектори за залез или изгрев. А за формите на скалите не успявам да измисля точни сравнения. Ето едно от туристически справочник – като пластики от разтопен восък.
|
Има места за лесно катерене и лесни снимки, има скални мостове с повишена трудност и много люти чукари. Някои стърчат на 500 или повече метри над бившето дъно на пресъхналото древно море. |
|
Пъпля по величествена пясъчна дюна, но скоро се отказвам и снимам как Ервин се спуска доволен от високото. Тук трябва да дават на туристите найлони – като за снежна пързалка.
|
В долината на Уади Рам покрай изобилието на геология има и парченца история. Лоурънс Арабски е лагерувал сред тия красоти с бедуинската си армия, възстанала срещу Отоманската империя – на път да превземе Акаба на юг или Дамаск, в днешна Сирия, на север. Следите от присъствието му са скромни.
Ама пък обедът в пустинята надхвърля очакванията ми за суха храна и сладък чай. Любезният Ауа ни опъва одеяло, събира съчки и пали огън под отвесна скала. Мързеливо помагаме уж и ето - зеленчуци от тигана, питки, рибна консерва, пресен домат и сок от манго. Благодарим на Всевишния. И пак на път...
|
|
След толкова часове, километри, слънце и природни хубости палатката е като дом. Аз съм си поръчал нощувка под звездите, но първо ще вечеряме в шатрата. Лагерът, споменах, е пълен с гости тази вечер, та покрай пилешкия зарг има и музика. Водачите ни от деня припяват на ориенталските струни, показват на чужденците танцови стъпки. Нетърпелив съм – къде точно ще спя?
|
|
Петима млади кувейтци в компанията са ми прекалено много според моя замисъл за нощно пустинно уединение, та се налага да си издействам мое лично място сред пясъците. Снимката показва величествения и все пак уютен скален замък, избран от Ауа, който замък отстъпих на кувейтците – да си палят огън, да си варят чай, да си бъбрят до късно. Желанието ми да съм сам бе уважено, а иначе логистиката бе еднаква за всички – с джиповете на фарове през пясъците; разтоварват се дюшечета и юрганчета, бутилки с вода. „Всичко наред ли е? Сигурен ли си? Ние ще сме наблизо.”
Останалато бе тишина – като че ли усещам физическото налягане на такава непозната ми тишина в ушите си и по-навътре в черепа. Игри на лунни сенки, бавно въртящи се звездни сфери. И сън.
До шест нула нула сутринта - май за първи път съжалявам, че арабите могат да бъдат точни понякога. Докато опитвам, сънен, да възприема как невидимото все още слънце пуска розови лъчи по върховета на околните скали, Ауа е паркирал джипа до нощното ми леговище.
Everything OK? Хвърляме завивките в колата. Никой не бива да закъснее за закуската в шатрата – халва и прочие, огън в камината, „Още чай?”.
В офиса на господин Атала в селото коректно си оправяме сметките. За целодневния тур през пустинята и спането на открито платих 90 джи ди, тъй като бях в група с други туристи; една нощувка - отчете ми се, че втората нощ не ползвах палатката (багажецът ми бе вътре обаче); храната се оказа включена, та накрая си стиснахме ръцете над 130 евро за цялото лагерно приключение. Бакшишите не били задължителни, не се очакват – кой колкото даде. Оттам насетне – 25 джи ди за таксито до Акаба, откъдето се прибрах в Аман с оня автобус, дето не спира никъде по пътя.
|
|
Текст и снимки: Велко Милоев
Аман - Уади Рам, октомври 2012
Още впечатления от Йордания вижте на сайта на автора
|
Страница 1: [ първа] 1 2 3 4 5 [ »] [ последна (20)]
|
|
КОМЕНТАРИ
| 15.11.2012 16:38 | #311
Petra is the next one?
Напиши коментар