|
Пришелци
Пришелци сме ние тук
на планетата Земя.
Блага Воля да изпълним
на Любящия Баща.
Да се учим, да работим,
да израстнем в Мъдростта,
Истината да познаем,
да живеем в Любовта.
С братска Любов да обгърнем
всяка търсеща душа
пътя труден, стръмен
що извежда към Отца.
Та когато се завърнем,
там, по нашите места
с топла радост да ни срещнат,
че послушни сме деца.
сестра Димитра, Рилски езера, август 2001 г.
Напоследък все по-често чувам разочаровани гласове, хулещи любимото отечество и ситуацията в него. Търсенето на алтернативи някак по правило отвежда мечтателите до мисълта за телепортация в Тибет. Eкзотичните теории за духовността са превърнали тази азиатска територия в своеобразна Мека за съвременните търсачи на знания, във фискидея. Но това удивително място е на хиляди километри от тук.
Истината е, че има много места, където силата на енергията е на съзидаващо ниво. Отделните духовни общности създават собствена мистична топография, откриват мрежи от енергийни извори, чрез които се лекуват от влиянието на стреса и отварят сетивата си за красивото. В контекста на заетостта и безпаричието, фактът, че Тибет не е единствен, звучи вдъхновяващо.
Не знам какво е в Тибет, но имам усещането, че спонтанно се докоснах до магията на това “изстрелване в орбитата на духовното” по един по-прост и съвсем роден начин. Ето защо, ако все още не сте сложили на гърба си раничка и не сте вдигнали палец пред преминаващите самолети за Хималаите, идете на Седемте Рилски езера и си представете, че сте ангели. Мълчаливо приветствайте всяка тревичка и жилка по скалите. Ако можете да свържете гледките, звуците и усещанията в подредено цяло и ако изведнъж ви се открие смисълът му, няма защо да пътувате до Тибет (поне засега).
Преди да тръгна от прашния, нажежен и изнервен град се питах за смисъла на всичко, което се случва наоколо. В душата ми се беше настанила истинска нощ - и то в най-тъмния миг преди зазоряване. Днес се нося във въздуха през мрака, но зная, че няма да сгреша пътя, Днес съм свикнал на полети, без да зная накъде летя, и търпеливо мога да дочакам светлината, защото в мен живее моето планинско вчера. Когато тръгнах към него, ситуацията с вътрешните ми недоволства от цивилизацията беше достигнала точката на кипене и дори дълго след като табелата на София остана зад гърба ми, не можех да се отпусна.
\iПланината ме посрещна подозрително и дълго се забавляваше с мен, като ме мотаеше по пътечките и деретата за хижа “7-те езера”. Там всяка година в края на август са съборните дни на Бялото братство. Братя и сестри от четирите краища на света се срещат край възвишението, което се издига зад малката бяла постройка до рибното езеро, за да посрещнат новата година и да отдадат почит на Учителя. Наричат мястото Молитвения хълм и усилието им да се доберат до него е наистина похвално. За целта пренасят от хижа „Вада” с коне оборудване за кухня, храна, палатки и всякаква покъщнина…
През последните години наблюдателите и любопитните са се увеличили и нейно величество Модата доста брутално е поизместила духовното от полагащия му се престол. От друга страна, не е лошо, че народът идва да се диви на белите братя. Може пък да прихване нещо от атмосферата.
Намирам място за нощуване и се отправям към Извора на Учителя. Водата му, разбира се, е лечебна и помага да се сбъдват желания. На няколко крачки от чучурчето е нарисуван астрологическият знак на слънцето. Когато застанеш в кръга и се отпуснеш, усещаш как нещо се носи към теб, облива те и ако не си сърдит на света, можеш за миг да забравиш за всичко и да изживееш чудото на съществуването си в мига, извън орбитата на сковаващия те времеви лъч от минало, настояще и бъдеще. На скалата, от която извира целебната вода, са издълбани странни символи. Склонността ми към паралели веднага е провокирана. В известната гравюра на Албрехт Дюрер “Меланхолия” има магически квадрат. В него са вписани числа, сумата им по хоризонтала, вертикала или диагонала е равна на 34. Руните на скалата са в същата форма. На какво ли е равна сумата им и какво означават те? Сигурно някой ден и това ще узная…
Идва време за вечерна молитва. Всички се изкачват нагоре по хълма. Застават пред надпис “Бог е Любов”, направен с камъни на земята. Сбогуваме се с деня. Песните са тихи и сдържани. Звучат цигулки, ангелски хоровод слави Величието на Отеца. Вцепеняващо, ако успееш да пренебрегнеш странните изражения на много от присъстващите. Аз не успях. Вероятно твърде ентусиазирано очаквах Чудото, а и всичко е толкова относително, нали? Защото, ако нямаше чудо, имаше поне истории. Като тази на Боби, който приел принципите на братството, се спасил от хероина. Като гледаш блесналия му чист поглед, си казваш, нещата положително не са чак толкова зле.(Успех, приятелю!)
Иначе положението при последователите на Дънов не е толкова светло. Заложеният у човека инстинкт за раздвоение си е казал думата и тук. Разцепление и конфликти раздират братството. Духовното движение все по-явно напомня на някоя от народилите се напоследък организации, които прикриват зад мисионерски възвания подчертано икономически интереси.
Няма да се задълбочавам в смислите, които извлича “цивилизацията” ни от нещо толкова дълбоко и вълнуващо, каквото е философията, предадена ни от Беинса Дуно. Предпочитам да мисля за звездите над главите ни. Всеки сам осъзнава мрака в себе си. И ако му стигнат вярата и оптимизмът, поема по дългия път към деня в душата си.
\iПреди зазоряване бавно се изкачвам до най-високата точка на Молитвения хълм. Приветствам мълчанието на планината. Слънцето бавно изплува от облаците на хоризонта. До ушите ми стигат точни отговори на стари въпроси. Дали пък не ми ги шепне Учителят? Усещам как на мястото на хаоса в душата ми се настанява неописуемо спокойствие. Усещам се като частица от цялото. Осъзнавам мястото си и се подреждам в строя. Благодаря!
Настана ден! Пази свободата на душата си. Пази чистотата на сърцето си. Пази светлината на ума си. Пази силата на духа си.
На път за кухнята минавам покрай този надпис. Традиционната чаша гореща вода за прочистване ме чака. Разбирам, че \iПаневритмия ще има в десет часа до езерото на Чистотата. Вървя между камънаците и до ушите ми съвсем ясно достигат откъси от съзнателни разговори. Отляво обсъждат как всяка наша мисъл, всяко наше движение, всяка наша постъпка дават отражение на общото състояние на света. По-надолу свежа госпожа с шармантна капела изяснява произхода и същността на Вселената, а около изворчето се споделят рецепти за лекуване чрез песни и музика. Нямам търпение да стигна до голямата поляна в подножието на връх Харамията. Една от жените, които срещам, е седемдесетгодишната Димитра. Тя вярва, че танцът й вдъхва младост и сила и бърза, за да се зареди за зимата. Следвам я. Скоро пред погледа ми се ширва Кръгът. Хванати за ръце и облечени в бяло, стотици жени и мъже извършват ритуални движения, под съпровода на цигулки, китари и малък хор. Танцът на пръв поглед напомня физзарядка, но постепенно концентрацията нараства, песните престават да звучат наивно и в един момент усещаш как видимият свят губи познатите си очертания и сякаш разцфтява в ново, удивително и ярко лице. Паневритмията трябва да се види, опита и почувства. Няма никакъв смисъл да се говори за нея. Тя просто действа.
Никога не съм бил фен на организации с религиозна насоченост (на каквито и да било всъщност). Преживяното истински ме разтърси. А и сега, освободен от влиянието на емоцията, не мога да не призная, че за един месец районът около Седемте рилски езера наистина се превръща в духовна столица на света. И ако аз успях да се докосна до атмосферата около Бялото братство, то сигурно не по-малко впечатляващи са били мантрите на последователите на Шри Чинмой или учениците на Висарион, пристигнали чак от Тиберкул (Сибир) на това свято място. Сякаш като капак, в новата хижа пък се бяха настанили участниците в международния семинар по духовни учения и всеки ден течаха публични лекции за любопитните.
Затова, приятелю, стягай багажа догодина и ела в Рила – въпреки опитите на незрящите да превръщат всяко знание в институционализирана религия и всяка свобода в закон. Нали ти е известно, че те “не знаят, що вършат”. Мъдростта, която планината и небето нашепват е, че всичко е едно. We are one, but we are not the same. Каквото е горе, такова е и долу.
Колкото по-дълбоко копаят религиозните мъдреци по своите места, толкова повече се доближават един към круг, към ядрото. Докато накрая не осъзнаят, че са поели по различни пътища от нощта в душите си, за да достигнат до една и съща цел – светлината на вечния ден. Затова не е лошо да вървиш с тях от време на време…пък току-виж си намерил и своя си Тибет.
А от мен…засега довиждане!
|
]
1
]
КОМЕНТАРИ
Напиши коментар