|
Тишина. Като че ли съм във вакуум. Не чувам нито трамваен звън, нито призрачни отгласи на бибитканията по булевардите. Осъзнавам, че съм далеч от града.
Тъмно е. Само слабата светлина по ръба на прозореца ми показва, че не съм в открития Космос.
Песен на птици и звънене на планинския поток ме събуждат от сладкия сън. Отварям очи. Сядам в леглото и се усмихвам.
Ставам. Поглеждам през прозореца. Очаквам слънчевите лъчи да пронижат свежия утринен въздух и да свидетелстват идването на деня. Излизам от стаята на дървения чардак. Отсреща слънцето рисува дантели по усмихнатият хълм. Наблизо кукурига петел. Носи се миризма на дим от комин. Планинският въздух казва осезателно здравей на белите ми дробове.
Радостно ми е. Винаги се чувствам така, когато съм в Ковачевица. Няма значение какво ми се случвало преди да дойда. Тук всичко остава като фон и оставам със себе си.
\iОтивам до кухнята да си направя чай. Взимам от билките, брани по поляните над селото и завирам носа си в буркана. Чакам да заври водата и се чудя коя посока да подхвана, защото наоколо има какво да се обикаля..
Сигурно ще тръгна към Козия камък. Толкова съм чувал за това древно свято място. По пътя натам мога да се отбия до Синия вир. Планинската река изсича пластики в гранитни и гнайсови скали.
Това място е феномен. Могат да минат много премествания на стрелката на часовника, докато не схванеш, че тук тя се движи обратно. Сякаш всеки момент ще навлезеш в друго измерение. По пътя към Козия камък те посреща “Старата жена”. Скала, която според посветените е фигурата на Богородица, която е защитавала българите, търсили убежище в планината от кървавите зверства на османските орди.
Продължаваш към тракийското светилище и косъмчетата на врата ти се изправят. След няколко минути пред теб е огромната скала. В нея са издълбани 120 еднакви по диаметър и дълбочина дупки. Ако задълбаем по темата, се оказва, че “дупките” са разположени в определени геометрични редове. Те са подобни на описаните в архео-астрономичестката литература, датирани от 3000 г. пр. Хр. в Европа, Русия и други. Древногръцкият философ и историк Херодот сочи именно Родопите за вероятното място на прочутия Дионисиев храм, светилище на тракийското племе беси. Възможно е тяхната астрономическа култура да е била толкова висока, че да е позволила изработване на “звездна карта” върху скалните повърхнини, дело на жреците на Дионисий Сабазий. От Козия камък гледката към “Каялийските скали” и Пиринските върхове на запад е по добра, от който и да е репортаж на телевизия Animal planet или Discovery.
\iВръщам се в кухнята на каменната къща от 18 век. Слагам билките в чая. Аромат на поляна залива чардака. Наливам си в голяма калена чаша. Излизам от кухнята. Взимам си стол и сядам до една от гредите на потона.
Топящият се сняг се е погрижил за перфектната гледка отсреща. Планински потоци тичат по скалите и блестят, огрени от слънцето. На места са като лъчи светлина, опасващи това магично място.
Слънцето вече е стигнало до първите къщи до реката. Сега бавно преминава по терасовидните ниви, после стига до горните къщи. Така вселенското сърце събужда цялото село.
Идва денят. Заглеждам тиклените покриви на каменните палати. Ковачевица е мястото, където усещаш ритмите на природната разумна хармония, защото къщите са вплетени в пейзажа по всички параграфи, а не вярвам някой да е правил градоустройствен план през 17 век. Визията е такава заради връзката с природата, която майсторите дюлгери са имали в не толкова далечни времена. През 20 век сякаш сме я загубили. Например с какво право някакъв мозък е нацвъкал панелни блокове на най-нелогични места из страната. Те изглеждат наистина сякаш някой неразумен е понахвърлял между другото издънките на соцстроителството тук там и е нямал и капка чувство за красота.
Слава Богу, че съществуват места като Ковачевица, където са живели гениални строители, потопени изцяло в ритмите на природата. И това си личи от мястото, което са избрали и от начина, по който са построили селото. За всеки камък може да се говори като за тухла в универсума. Изграждани са къщи крепости. Известно е, че в името на безопасността е можело да се стигне по покривите на къщите от долния край на селото до планината.
\iГледам тиклените покриви, живописните комини, вдишвам от въздуха на вечността и на лицето ми се настанява една постоянна усмивка, която така и не слиза от устните ми дълго след като съм си тръгнал от тук. На моменти ми се струва, че изглежда глуповато, но не мога нищо да направя със себе си. Ходя и си се усмихвам. Така ми действа Ковачевица.
Изпивам чая и ставам. Слизам по дървените стълби към долния потон. Сядам на стана, докосвам го и затварям очи. Виждам тъмнокоса жена, която пее и тъче…
Отварям очи и ставам. Тръгвам към стръмните дървени стълби надолу към изхода. От къщата се излиза през голяма порта. Тя се отваря със специален механизъм – клепало.
\iИзлизам. Хващам една от стръмните тесни улички. Те приличат повече на коридори. Все едно си в антрето в къщи, но всичко е от камък. Няма какво да ви описвам, трябва да се види с очите си за какво става въпрос тук.
Ранна утрин. Срещам стадо, което припка на паша. Смесвам се с козите. Кимвам на козаря и ми се ще и аз да съм коза и да тичкам към поляните над селото. След малко спирам да бъда коза и свивам от пътеката. \iСтигам до изоставена порутена къща. Наоколо няма никой. Запазени са огнището и чешмата, но са обрасли с бурени. Странно е усещането да си на такова място. Идва ми малко в повечко и излизам на уличката, която стига до църквата.
За да се влезе в нея, се взима ключа от кметството.
Църквата Свети Никола е построена в чест на закрилника на пътниците, гурбетчиите и бежанците, каквото в своя корен е било цялото население на селото.
\iДревността на Ковачевица е овързана с много легенди. Миналото й е като разположението особено и многопластово. Говори се, че е била в каменно медната епоха център на древна цивилизация.
И за църквата има легенда. В нея прочут бръснар в султанския дворец от Ковачевица издейства разрешение за строителството. Лично подписано от владетеля на империята. Църквата е една от петте най-големи трикуполни базилики в България и са си я построили съвсем по ковачевски. Високо по стените са взидани прозорци. Те осветяват идеално вътрешността. Дървените полилеи и иконостасът са разкошни. Запазени са сцени от Стария завет – Сътворяването на света и Изгонването на Адам и Ева от Рая. На малко места из България се е запазила тази задължителна долна част в иконостаса.
Качвам се на камбанарията. Тя е строена незаконно и е завършена през 1900 година. Върху източната й страна е бил монтиран и първият часовник, който отмервал времето с удар на часовниковото чукче върху камбаните. Часовникът уви сега го няма, но гледката към селото е върховна. Вижда се всичко наоколо от птичи полет. То е нещо като усещане за свобода, но в същото време премесено с вътрешната тежест на нещата, които пречат на радостта в мен. Тук имам реално усещане какво се случва в душата ми всред тази тишина.
Продължавам да се усмихвам. Слизам от камбанарията и тръгвам към механа “При братята”. От вратата ме посреща бойният глас на Данчето, която ме строява в две прави редици още при първата стъпка през прага й. Тук определено се чувстваш като да си дошъл на гости на щура стопанка.
Данчето е една от главните героини от филма “Ковачевица”. Бог я е надарил със пронизваща дикция и весел характер. Децибелите на Данчето са понякога излишни, но пък ти влизат някак си мобилизиращо и енергетично.
\iЗапознавам се в механата с Тома Жуглев. Той казва, че Данчето си е особена, но много хора се връщат пак тук именно заради нея.
Тома е от рода Жуглеви. Има още 2-ма братя. Единият от тях е мъжът на Данчето. Те живеят в Ковачевица и са част от хостелиерите, който те приемат на гости, като минаваш наоколо.
Много хора на изкуството са се заселили в селото и са му дали нов живот. Нещата тук са били доста занемарени през 70-те. Тогава със сигурност това е било едно призрачно място извън времето. Рискували сме да бъде загубено, но това е друга тема и не ми се ще да задълбавам в нея.
\iСега Ковачевица процъфтява. Ако реша да бъда капризен и придирчив няма как да не се смутя от мегаскъпите коли и странните изражения на шепа подозрителни мъжаги и нагласените им като по каталог на “Некерман за мутреси” женорля. Но ако решиш да гледаш на нещата по този начин, само си прецакваш твоето изкарване.
Иди при Данчето и лошите ти мисли ще бъдат ответи от силата на гласа й. Например. Застава стопанката на високо видно място, защото въпреки даровития си глас на ръст е някак си мъничка, и пуска микрофона. “Кой какво ще иска, предлагаме кафе или чай.” После сутрин обикновено се сервират пържени филийки, понякога палачинки. Със сигурност ще се намери и нещо за сандвич. На обед те чака я боб, я леща, после цър-пър, гювечета, кашкавали и за каквото още се сетиш от готварската книга на една българка.
Има други две кръчми в Ковачевица, но не съм стигнал до тях. Казват, че са класика в жанра с плюс отгоре. Едната се казва “Синия вир”. Фенове на ракия и мезета на село да се отбият задължително. За другата има отбивка съвсем в началото на Ковачевица.
Планът за деня се променя. Вместо към Козия камък този тръгваме към параклиса. След приятно изкачване стигаме до върха на висок баир над селото на юг. Хубаво е да се будиш от време на време на такава гледка. Пред теб са долината на Места, планината Славянка, резервата Али Ботуш и южните склонове на Пирин. Няма да си същият, ако поживееш на такова място дори и за три дни.
\iСетих се изненадващо за купищата боклук, които срещнахме по пътя. Запитах се, как е станало така, че сме се задръстили с найлони и пластмаса и какво е това безумие, което ни кара да мърляме Земята. Тя е така красива, видяна отгоре. Така хармонично, някак си, естествено и прибрано, разкошно и добре сложено е всичко в нея.
На тези мисли ме навежда и един огромен сребърен кръст, забоден до параклиса на върха. Веднага ми се прииска да го дематериализирам, защото това е кръстът на Голгота, кръстът на страданието. Христос вече е възкръснал и кръстът трябва да е равнораменен, ако ще използваме този символ. Минало е времето да страдаме. Сега нека се радваме. Това предизвикват места като Ковачевица и щом въпреки мракобесието на времето, в което живеем този рай български се е запазил, значи трябва само да се радваме и да забравим за догматичното страдание, което ни налага църквата.
\iТака още по-развеселен слизам надолу. Човек няма нужда от марихуана, алкохол или LSD, след като е бил на такова място. Не правя планове, не се притеснявам за бъдещето си, очаквам да се случи най-хубавото за мен в живота ми. Пък и най-вече си знам, че мога да се връщам, когато си пожелая тук, и да потъна в магията, наречена Ковачевица.
|
]
1
]
КОМЕНТАРИ
Напиши коментар