На поклоннически туризъм по Гергьовден

Покрай всички партийно-политически заигравки българите и от двете основни вероизповедания вече кътат своите религиозни чувства като ги считат за личен избор, по-интимен отколкото сексуалната ориентация на партийните лидери и депутатите. Така и ние тръгнахме попътно през чеверме-фиестата в Златоград на 3-ти май и от пристанището Уранопулис за българския манастир „Св. Георги Зограф“ в Монашеската република Атон. За „виза“ обичайно се кандидатства с предварително изпращане по факс на личната карта до „посолството“ на Атон в Солун и чак след потвърждение поне по телефона за разрешената дата на отплаването рано сутрин на пристанището в Уранопулис се получава самия поименен документ срещу 25 евро. Има твърдо и „дискриминационно“, според феминистки НПО-та,условие на документа за визата да личи, че кандидат хаджията е от мъжки пол.

  На самото мъжко фериботче двама ІТ-специалисти от френската келтскоезична провинция Бретан се шегуват, че монашеският визов режим вероятно ще има проблем с лансирания от Брюксел „трети пол“. Бертран (38 г., женен с 2 деца) се представя като французин от Нант (столицата на Бретан), католик, който в свободното си време кара МТВ заедно с колегата си Ганг - „френски китаец“ (34 г., ерген), роден като атеист по времето на Великия кормчия - Мао Дзъ Дун.

  Това първо и за двамата посещение на Света Гора, като част от 10%-вия допуск за „неправославни“, е заявено още през ноември 2013, а визата им излиза с 5 евро по-скъпа, отколкото е за православните християни. Изглежда, че всички български поклонници използват някакви връзки за „бърза виза“. (По-късно се оказва, че и стаите за нощувка в самия български манастир се разпределят пак „по заслуги”) Двамата „френскоезични пилгрими“ от ферибота се чудят на кой манастир да отидат и са искрено изненадани как платената „виза“ им се явява „ол инклусив“ за всяко едно монашеско убежище. По отколешна гръцка традиция оскъдната писмена информация е само на гръцки, а въпреки заплахите за евросъкращения персоналът на различните учреждения, свързани с поклонничеството, се държи с хладно безразличие, както по времето на позабравения БГ-соц.

Тъй като сме новаци в покупката на билети за морския преход до българския манастир, едва не се „набутваме“ да платим за 8-местно „морско такси“, което взема разстоянието за 15-20 минути, но на цена 150 евро в едната посока. Бързото корабче „Малката Света Ана“ вози за половин час срещу билет от 12,50 евро, но при 25 кандидат-хаджии в затворена „сапунерка“ няма нито снимки, нито гледки. По усет взимаме  фериботчето „Голямата Света Ана“ (7,50 евро), което се кандилка  час и десет минути, но има барче (безалкохолното струва 1,50 евро, фрапето - 2 евро), прекрасна тераса за снимки и хранене на местните чайки от ръка, както доволен се протягаше полякът-католик Роман.

Почти злорадо махаме на по-бързото  корабче „Капетан Фотис“ (носещо името на христоматиен враг на ВМРО отпреди 110 г.), което вози и жени, но само за панорамна обиколка при минимум 500 м отстояние от „свещения мъжки бряг“. Без бинокъл такава разходка не си заслужава 20-те евро на час дори и за най-примерната съпруга. Българският манастир „Зограф” не се вижда в диплите на полуострова и „нежните половинки” мерват само пристанищната кула.

На отплаване сърби, румънци, молдовци, руснаци и българи в диапазона 7-70 години добиват „мъжко самочувствие“ и се възхищават на гръцката дипломатическа ловкост през 20-те години на миналия век, дала възможност уникалният за света „достъп само за мъже“ да бъде включен като клауза на международен договор. В наше време той е признаван дори от Евросъюза, защото Гърция се е присъединила към него с изричната уговорка „автономна Света Гора“. Монашеската република има истински граничен „кльон”, макар и не от скъпа бодлива тел (каквато ние градим за африканските „сирийци”), който се охранява от специална „манастирска гранична полиция”. Понеже женската упоритост е отворила не една война след Троянската, вероятно животът в най-главните манастири ще бъде качен в интернет за виртуална разходка с очакване поне частично да усмири женско любопитство.

По принцип българските поклонници рядко си водят поп-наставник, но до нас присяда интелигентен и спретнат български „калугер“, който се завръща от хуманитарна командировка при Руската патриаршия по повод годишнината от загиналите в училището в Беслан. Там освещавали църква в памет на дечицата-жертва на тероризма. Отчето охотно разказва за Света гора и българския манастир Зограф, като едно от неговите твърдения си записахме да проверим при „чичко Гугъл“: колко манастирско злато е било дадено на Стамболийски, за да плати част от българските репарации след Първата световна  война. Монахът прехвърля темата към финансовото “захлебване“ на българския манастир от поредицата руски императори след Николай Първи (началото на 19-ти век), но и разказва как на Путин знаменателно чак до 2002 г. бурното море неколкократно е „откавзало достъп“ до руския манастир “Свети Пантелеймон“ на Атон. Отчето гордо съобщава, че въпреки безмитните вече евродоставки на продукти от България (вкл. вафли и кофички кисело мляко извън постите) продължават да си произвеждат манастирски хляб-лимец, маслини, зехтин, ракия и вино.

На кея на българския манастир помагаме на завръщащия се монах за багажа и той великодушно разпорежда на манастирския шофьор да ни качи на карусерията на пикапа. Едночасовата отсечка, в случай че се върви пеша, вземаме за 10 минути и за късмет самият игумен Негово високопреподобие архимандрит Амвросий ни посреща, докато надписва на поклонник луксозно фототипно издание на върнатия в манастира оригинал на Паисиевата „История Славяноболгарская“. Изданието има придружителен  „преводен“ том с коментарии под линия.

Извиняваме се, че в бързината сме дошли без дарове и „кеш”, а само с кредитни карти, но обещаваме да напишем, че този най-важен сувенир от Зографския манастир струва 20 евро, вкл. игуменския автограф. На манастирското пристанище ”Зограф” гръцката телефонна кабина работи, но греховните банкомат и постерминал отчетата все още нямат. Двама монаси трескаво подреждат магазин с църковни сувенири, които се оказват с румънски надписи и видимо „Made in P.R.C.”

Добре, че на връщане следващия ден достолепен мълчалив „черноризец” плетеше на ръка оригинални кръстчета (5 евро) на борда на самия ферибот, позволявайки да го снимаме по време на ръкоделието.

В двора на манастира лакомник от нашата група почти хваща бас, че за Гергьовденския „патронен празник“  двата врящи казана са курбан, за което допълнителна индикация била разлятата жертвена според него агнешка кръв. Без да знае, че и на най-големия манастирски празник – Гергьовден (700 поклонници 2013 г.), никога не се сервира месо от животни и птици, а само понякога риба, сирене и кисело мляко. Потвърждението идва от двама усмихнати монаси покрай казаните, които ни осведомяват, че допълнително боядисват още 1000 великденски яйца (само червени!) за гергьовденските гости, което се позволявало от православния канон.

Разочарованият „новобранец“-хаджия контрира нашите познания за манастирските обичаи, ехидно посочвайки двойка манастирски котараци в коитус, които друг отец гневно прогонва. Най-вероятно тихите и смирени на пръв поглед монаси, освен строга тяхна си йерархия и разпределение на дейностите, имат и „Биг брадър“ информационна система, защото още при заставането ни пред офиса на „архондаря“ (шеф-настаняване) той го заключва под носа ни и с леден глас обявява: “Журналистите ги пращаме в мазето“. Плахото ни възроптаване, че във всички манастири за „Добре дошли“ се полага кафе и малка ракийка, отчето назидателно откланя с  ледено “Утре“. Разпорежда да ни настанят на двуетажни легла в помещение за 32 души от 5 православни националности, където така и не се разбра кой точно хърка най-сатанински. Най-възрастният и най-тежък от нас още в 3 ч. след полунощ се изсулва от горното легло и се изнизва от спалното помещение, но после се гордее, че е изкарал в магически въздействащата „главна” църква цялата предпразнична служба от 4 до 8 часа сутринта. Говори се, че в началото на демократичните пристигания на големи групи БГ-поклонници в „Зограф” на среднощните служби-бдения се явявали недоспали нашенци, ухаещи на цигари и алкохол. Явно вече респектът към Светата обител е повлиял и дори предремващите под монашеските песнопения излизат под невероятно звездното небе за освежаване и благопристойно отваряне към Божествена благодат.

Чистата манастирска трапезария е готова със сервираната храна веднага след всяка църковна служба. Хигиената в кухненския и санитарните блокове със сигурност надминава осреднените стандарти за стотици квартални заведения за обществено хранене в България. Подрастващ прощъпулник в журналистическия занаят се чуди как се оправят с чистенето в огромния манастир само мъже, а баща му го иронизира, че монасите може би се допитват по скайпа до майките си колко магданоз да сложат в празничната зеленчукова чорба. Прочее, мобилните телефони хващат роуминга само на определено място извън манастира, което си е допълнителна благодат за много „заврени” зетьове и „мъже под чехъл”. Гръцкият институт за паметниците на културата май се явява оправдание, че досущ като в „Майка България“ и нашият Атонски манастир-светиня прилича на строителна площадка:  разхвърляните строителни  материали допълват силуета на скелето  и огромния кулокран около горялото някога 8-етажно „Банско крило“. Върху мраморния престол на игумен от 1818 г. вътре в главната църква на манастира безапелационно си е захвърлил работните ръкавици и дочени дрехи  някой „баш майстор“.

Расата за църковните служби висят като адвокатски тоги на специални закачалки във „вестибюла“ на църквата, докато иначе облеклото на 40-тината монаси е повече от скромно и поовехтяло. Дори завръщащият се от православна Русия наш монах видимо се отличаваше по скромното си облекло в сравнение с грузинци, румънци, сърби, да не говорим за копринените и ухаещи на леванто гръцки духовници. Все пак всички „многократни хаджии“ твърдят, че стандартите в Зографския манастир се повишават с всяка измината година.

Впечатляващ е напредъкът в обживяването на иначе възхитително чистата и тиха природа наоколо: красиви подпорни стени, по които сръбски майстори правят огромни мозаечни икони за български дарители; маслиновите и овощни градини, лозята с капково напояване са подредени като в евроброшура на агроминистерството. Със сигурност манастирът Зограф е от последните убежища на българската човещина и духовност, подложени на толкова рушителни въздействия, натиск и чисти провокации в най-широк обществен план. Покрай виснатото навсякъде пране на поклонниците-доброволци, дошли да помагат за манастирските ремонти и домакинство, изумително е да се види, как вратите на спалните помещения с личния багаж стоят отключени, а нощем по коридорите (само там има контакти заради страха от пожари!) се зареждат без надзор прескъпи смартфони.

 

Всички поклонници са движат подобно на монасите със спокойни, отмерени движения. Няма запалянковска глъчка и нервност на разговорите, които се водят с почтителна благопристойност в беседка извън манастира за радост на дисциплинираните пушачи около специални дискретно поставени пепелници.

Прочее, за поддръжниците на тютюнопушенето на закрито в ресторанти, офиси и на обществени места, ще подчертаем, че при стриктното монашеско въздържание и от цигари, самите поклонници-пушачи (едва ли са повече от 10%) припалват рядко, хвърлят фас от половин цигара точно в противопожарния пепелник (!) и може би искрено поемат обет да намалят или спрат този порок.

Дори наперените държавни чиновници, пристигащи ден преди премиера Орешарски за Гергьовденското празненство, както и бизнесмени със скъпо таксувани от атонските  фериботи лични товарни джипове, веднага след акостирането добиват друг - ненапрегнат и по-човечен израз на лицата, превключвайки към спокойния „манастирски“ разговорен тон.

За да не натежаваме на празничното рибно меню за Гергьовден, а и за да избегнем суетнята около традиционното премиерско-депутатско гостуване, сред сутрешните ухания на крайпътните жасмини слизаме пеша до манастирското пристанище. И тук е имало солидна реконструкция, а до традиционната стражева кула, по-голяма от Хрельовата в Рилския манастир, своя ред за ремонт очаква и поразрушена ветрена мелница.

Къпането е строго забранено, най-много да си умиете глезените в кристално чистата майска вода на спокойното Бяло море. Прииждат всички манастирски МПС-та, защото от ферибота се стоварва първата внушителна група поклонници, натоварени с кашони провизии - традиционен дар за Зограф.

Решението ни да отскочим до крайната точка на фериботния маршрут на Атон - пристанището Дафни, което обслужва столицата на монашеската република Кареас, едва не ни коства оставане до следващия ден на този напомнящ „Острова на съкровищата“ пристан с няколко магазинчета, кръчми, поща, полиция, митница и само мъжко население.

Макар да слязохме с условие само за 10 минути снимки, за да се качим обратно на кораба трябваше да се наредим на опашката за митническа проверка. Особеният статут на Атонския полуостров  налага да се контролират опитите за нелегален износ на манастирски старини и светини. От струпалата се тълпа, нетърпелива да се качи на заветния ферибот, гръцката полиция селектира най-напред качващите се многонационални монаси, след тях гръцкоезичните поклонници и останалите православни, но само със закупен по-рано билет от лимитираната бройка за българския манастир.

Полицаят, на когото бяхме обявили, че слизаме само за бързи снимки, вече вдига рамене. Само клетвата пред самия капитан на ферибота, че не сме и помисляли да се връщаме в „Зографа” точно за Гергьовден с пристигналите софийските големци, ни осигурява място за връщане към изкушенията на „цивилното“ (за всички туристи) пристанище Уранопулис.

Курортната глъчка, необичайно усмихнатите съпруги-посрещачки и светската суета ни поемат, но още дълго ни държи чувството, че през това по-малко от денонощие време сякаш сме пребивавали цяла вечност в един впечатляващо различен, смирен и недребнав свят на душевна благост и равновесие. Даваме си обет, че ще се завърнем отново – този път без журналистическите карти и фотоапарати – пък дори да ни сложат за нощувка с казаци в манастирското мазе.